We are angels with wicked minds

Име:Анджела Дейвис/Анджела Фауснаут
Възраст;23/unknown
Лик:Ксениа Соло
Ангел-бие се на страната на Рая.


Стъпките на Фауснаут утихваха в тишината, вървеше сама по асфалтираната пътека на парка, размишлявайки за последнте събития преобърнали живота и’. Каква ирония на съдбата, а? Беше претърпяла същото което бяха претърпели и родителите и’ , а знаейки за ставащото в Рейвънсууд, дори за миг и’ бе минало през главата, че семейството и’ е прокълнато, прокълнати да умират по един и същ начин, но тя не умря. Тя оживя. Но имаше причина да остане жива, не можеше да остави Виктор, та тя имаше само него и той само нея. Нима можеше да се предаде и да прегърне смъртта, която в онзи момент и’ изглеждаше като толкова лесен вариант пред това да се бори за живота си, който бързо напускаше тялото и’!? Не беше толкова голяма егоистка, че да мисли само как да накара болката да спре, трябваше да се бори заради Виктор – нейният близнак, не искаше да го оставя сам, не можеше да му го причини.
Брюнетката седна на една от пейките в парка, изваждайки сребърното шише пълно с отлежал скоч и отпивайки от него, като отпусна тялото си назад, така че да се облегне на пейката. Щом алкохола мина през гърлото и’ – парейки, съзнанието и’ веднага се върна към онази нощ – нощта на катастрофата. Онази вечер преди точно пет месеца, същата дата. Може би именно за това преживяваше този ден толкова трудно, че чак бе стигнала до алкохолът, нещото което рядко докосваше.

Пет месеца по – рано::
- По дяволите, Виктор, спри да ми казваш какво да правя! – отново се бяха скарали за поредната глупост в момента Анджела дори не можеше да си спомни началото на скандала, който се бе заформил преди около час и половина, не помнеше с какво бе започнало всичко, но като всеки останал път, те задълбаваха всичко, припомняха стари случки, обсъждаха бъдещи евентуални, опитваха се да се командват един – друг и резултатът винаги беше един и същ, Анджела излизаше бясна от жилището им гледайки как да се оправи с цялата тази ярост, която я бе завладяла. Този път бе взела колата на Виктор, влезе най – демонстративно в любимата му вещ, тряскайки вратата след като влезе, искаше да се получи нещо от сорта на това вратата да падне, за да го вбеси така както той бе вбесил нея, но планът и’ не мина перфектно както си мислеше.
Пъхна ключа в стартера, като го завъртя, след което натисна педала за газта с все сила, като колата профуча по шосето, намиращо се в близост до къщата им. Скоростта я успокояваше, караше нервите и’ да утихнат, да се отпуснат, някак си беше от типа момичета, които обичаха да живеят на бързи обороти и определено бяха фенове на бързите скорости.
Но този път бе някак си различен, адреналина и опънтите нерви бяха повече от всеки останъл път. Близнакът и’ бе успял да я докара до онази точка на лудост и ярост, която дори предизвикваше бели петна в съзнанието и’. В момента единственото, което помнеше, бе че е в колата, естествено бе временно, защото в мига в който Виктор и’ звънна тя веднага натисна червената слушалка и си припомни защо точно бе излязла и защо бе толкова нервна, защо се намираше в неговата кола.
Той просто не я оставяше на мира, обажданията бяха непрекъснати, едно след друго, а тя просто затваряше всеки път, не можеше ли да разбере, че и’ трябва време? Че трябваше да се успокои преди да му вдигне, за да не му каже поредната глупост, която щеше да доведе до поредният скандал, който явно щеше да се проведе по телефона. Не. Фауснаут, се опитваше да избегне именно това, не и’ трябваха още нерви, сегашните опънати и’ бяха достатъчни.
И ето явно се бе отказал от обажданията, но и’ бе оставил гласово съобщение, което тя нямаше да прослуша ако бе нормална и трезвомислеща, но вместо това тя винаги се поддаваше на любопитството си, то бе нейният предводач и именно заради това бе прослушала съобщението и’ бе стиснала мобилният си телефон до такава степен, че екранът му леко се напука.
- Остави ме на мира! – брюнетката изкрещя с все гърло и докато се осъзнае се бе разсеяла, бе изгубила контрол над волана и точно в този момент го въртеше незнайно на къде, просто се опитваше да избегне езерото към което колата се бе насочила и почти бе стигнала. Не искаше да умре, не можеше да го направи. Въпреки, че бе бясна на Виктор не можеше да го изостави точно сега, та те преминаваха през труден период, а и не можеше да позволи скандалът им да е последният им разговор, последните и’ думи към него нямаше как да са ругатни, та това щеше да го съсипе. Щеше да съсипе и нея, макар че щеше да е мъртва и нямаше да усеща нищо, щеше да спре да съществува и все пак не можеше да го причини на него.
Всичко се случваше толкова бързо, сякаш беше просто един кратък миг, по – малко и от секунда, когато осъзна, че е прекалено близо до езерото и не можеше да направи нищо по въпроса, просто пусна ръцете си от волана и прикри лицето си, за да избегне евентуалният удар на стъклото, което тя силно се надяваше да се пропука, за да може да се измъкне, но това не стана, колата просто падна и почна да се пълни с вода, а самата Анджела изпадаше в паника, опитваше се да счупи някой прозорец, но притискащата ги вода от другата страна и’ пречеше.

Няколко дни по – късно::
Очите и’ пареха, едвам направи усилието да ги отвори. Клепачите и’ тежаха до толкова, че тя в действителност си мислеше, че някой бе сложил ръката си върху тях, пречейки и’ да ги отвори. Но въпреки всичко с доста мъки, Анджела успя да ги отвори съвсем леко така, че да види обстановката около себе си. Белият таван, от който се спускаха бели и депресиращи стени. Брюнетката се усети, че лежи и когато погледна към тялото си видя как към ръцете и’ бяха прикачени системи. Болница? Тя беше жива? Но как бе попаднала в болница, кой бе успял да я измъкне от онази кола и как по дяволите бе оживяла. Все въпроси на които не знаеше как си отговори, но се радваше, че не бе изоставила Виктор, иначе нямаше да може да си го прости и точно в мига в който си бе помислила за него, чу гласа му, някъде от страни на нея. Размърда главата си леко, обръщайки я към него и го видя, силуетът му бе предизвикал лека усмивка от нейна страна.
- Съжалявам, Вик, извинявай за всичко, не исках да изричам нещата които ти казах, не ги мислех наистина, нямам нищо против да ми се мешаш, просто ми обещай, че няма да ме изоставиш. – думите просто почнаха шепнешком да се ръсят изпод устните и’, а очите и’ се насълзиха, като само миг по – късно от тях се стекоха сълзи. Брюнетката усети как брат и’ избърсва сълзите от лицето и’, и обвива ръце около раменете и’.
- Аз съжалявам, Анджи, аз съм глупакът в случая и аз трябва да те моля да не ме оставяш и да ми простиш. Съжалявам за всичко, Андж.
- Колата ти...аз ... – дори не можеше да продължи, имаше чувството, че щеше да предизвика поредният скандал, но точно в този момент, това беше невъзможно.

Present days::
Анджела отново отпи от бутилката с алкохолното съдържание, по някаква причина искаше отново да се завърне в онази болница, макар и да не искаше тези обстоятелства, макар че и’ беше приятно мирното време прекарано с Виктор, но този път искаше да се върне заради него. Той бе привлякъл вниманието и’, караше я да се чувства специална дори и с малкото думи, които и’ казваше. Кой беше той? Той беше лекарят и’, и по някаква причина тя наистина бе хлътнала по него, но нямаше смелостта да отиде при него, да му каже всичко, да му сподели, това също бе една от причините да стигне до алкохола, освен многото други.



Допълнително: Анджела бива обладана от ангел по време на войната и сега тялото й е подслон за две личности, но самата Анджела няма контрол над него. Тя участва в мислите на Ангела който променя фамилията й на Дейвис.

Одобрена.