bring your drugs baby i can bring my pain. - anthany;

Anthany Waters | 26 | rebel | fc: Ansel Elgort

Тихите му стъпки се разнасяха по тесният коридор. Всъщност коридора не бе тесен, но в неговите очи постепенно отесняваше все повече и повече, докарвайки го до онази точка на лудост, която напоследък доста често стигаше. Уотърс облегна тялото си на стената, строполявайки се по нея, стигайки до седнало положение, след което прокара пръсти през косата си, припомняйки си как отново бе достигнал онази точка на лудост само преди месец, опитваше си да си спомни как се бе справил, но ума му бе толкова размътен в този момент.

един месец по - рано::

Както всяка обикновена съботна сутрин Уотърс седеше в една малка забутана закусвалня. Чакайки да му донесат кафето, мъжът се отпусна на облегалката зад гърба му, докато погледът му обхождаше всеки един човек в закусвалнята, като един му направи особено впечатление или по - точно една. Момичето на съседната маса го гледаше така все едно го познаваше идеално, но той не я бе срещал никога през живота си.
- Не се смущавай, Антъни. - нежният глас от отсрещната маса се доближаваше, а източникът му се настани точно срещу него. Нима я познаваше? Щеше да запомни толкова красиво лице като нейното, толкова нежно и същевременно излъчващо такава голяма самоувереност. Не, не беше възможно да я познава. Но как тогава тя знаеше името му?
Ръката на момичето трепна към врата и по - специално към някакво колие. Доста познато на Уотърс при това.
- Това не е възможно! Видях те как умираш! - чувство на почуда, тъга, а също така и вина се надигнаха у него, спомняйки си как бе изгубил момичето. Онези наркодилъри с които се бе забъркал му я бяха отнели, защото им бе задължен, както му бяха отнели всички близки мислейки, че така ще стигнат до него. Егоист? Не, не беше егоист, не можеше да им помогне по никакъв начин, дори и с предаването си на Инициативата, те щяха да умрат и без това, а той трябваше да опази онези, които все още не бяха заловени, макар и това да значеше че трябваше да седят далеч от него, беше готов на всичко. Но момичето - това колие, той самият и' го бе подарил в знак на обичта си към нея, а тя...тя беше мъртва или поне така си мислеше. Имаше чувството, че ще полудява. Нима виждаше мъртъвци? Дори не осъзнаваше, как не я бе разпознал, може би защото травмата да гледа как умира бе заключило образа и' някъде дълбоко в съзнанието му.
- Все още не можеш прогледнеш, нали скъпи? Не можеш да видиш зад фалша. Ти си просто един слепец. - но какво имаше в предвид? Нима времето през което се е представяла за мъртва, си бе изгубила съзнанието?
- Никога не съм умирала, защото никога не съм съществувала. - но как беше възможно? Та той я виждаше, тя седеше точно пред него, можеше да я види, преди можеше да я усети. Кожата и', толкова гладка, устните и' - толкова меки и сладостни. - Какво е чувството да си изгубиш разсъдъка? Да полудееш? Аз не съм истинска Антъни, всичко беше в съзнанието ти, всичките спомени за мен - игра на съзнанието ти. Сигурно е гадно да не можеш да различаваш реалността? - и тогава тя просто изчезна, нанасяйки още по - голяма травма у него.