Future, Past every thing going in one place.

by **.Anna** Пон Сеп 08, 2014 9:45 am

“Put not your trust in princes, nor in the son of man, in whom there is no help. His breath goeth forth, he returneth to his earth; in that very day his thoughts perish. Human eyes have never seen a sight such as the one Satan will present. Remember that he was originally an angel in heaven; he is the most beautiful and the most intelligent being that God ever created.”

Ден или нощ бе, вече не правеше никаква разлика. Война? Искаше Евълин мъртва, както и дъщеря й искаше нея мъртва, е поне всичко това беше взаимнно, нямаше нищо, което не е . Но какво можехме да кажем ние? Нищо? А може би нещо?Облече бялата рокля излизайки от банята, оформи косата си загледана в изображението на огледалото, млада изглеждаше толкова млада,а вече се чувстваше изморена вътрешно, сякаш нещо я караше да се умаря, караше я да изглежда стара вътрешно, но в същност тя бе такава. Бе по – стара и от света, което си беше грозната истина, но както и да е. Сега това като, че ли не беше толкова важно. Важното в момента беше, да измисли как да прецака Евълин, как да я накара да страда повече, омразата в нея, беше повече от колкото можехте да предположите. Дали някога майка и дъщеря можеха да се мразят толкова? Явно да, можеха но какво значеше това? Че целия свят щеше да страда още дълго в тяхната война. Беше ясно за всички, нали?

Както и на Анна й беше ясно, че или и двете щяха да умрат или една от двете, но все повече и отбягваше как щеше да се случи, коя щеше да умре, коя щеше да оживее. Господ се усещаше, колко омраза бе събрала както към дъщеря така и към всяко едно същество, което бе живо и дищашо на Земята и както се казваше, тя ги бе създала, тя щеше да ги погуби в собствената си война. Преди цялата тази кървавост не й допадаше, но сега.. сега й донасяше удоволствие, да гледа как малките хлебарки се гърчеха и умираха, но този път всичко що дишаше умираше за винаги нямаше прераждане, нямаше спасение и опрощение за никого. Бяха останали няколко човеци, който просто служеха на всички същества за храна, имаше тук – таме някой успял да се скрие, да избяга.. но рано или късно и те щяха да свършат като всички останали. Имаше и такива, които не искаха да заемат ничия страна, бяха неутрални, а като че ли за тях беше избрана най – мъчителната смърт, само и единствено ако биваха докопани, било то от ангел или от демон.

Но както и да е, имаше мъж, мъж който уж искаше да сключи съюз с нея срещу Евълин, но уви дори и да му бе казала, че е съгласна до някаква степен го усещаше, знаеше че ще иде и при Луцифер със същото предложение, виждаше го хората понякога бяха толкова прозрачни, не й трябваха способности, за да разбере какво целеше Алезандър. Но това щеше да го използва във своя полза, щеше да се прави на глупачка, докато не обърнеше картите в своя полза. И тогава чу стъпките, бавни и ритмички приближаващи се все повече и повече, а Аннастасия вече знаеше, кой е . Седеше с гръб преместила се пред камината, наблюдаваща огъня докато всички тези мисли преминаваха в главата й.

-Какво те води тук, Алекзандър? – каза преди още да е прекрачил прага на вратата, чудеше дали не бе бил при дъщеря й? Или може би не. Може би просто нямаше какво да прави, не, не . знаеше сяаш вътрешно го усещаше, че знае къде е бил.

by **Алекзандър О'Дейл** Пон Сеп 08, 2014 10:11 am

"Just One more moment, that's all that's needed.Like wounded soldiers in need of healing. Time to be honest, this time I'm bleeding.Please don't dwell on it, cause I didn't mean it"

Дните прекарани с Евелин оставяха дълбоки следи в съществуването на Алекзандър. Луцифер знаеше как да живее и все повече, и все повече си личеше че тя и Аннастасия са майка и дъщеря. Толкова си приличаха. Дяволски много. Сигурнои за това толкова се мразеха. Двете бяха като две капки вода и бе трудно да се различи kъде свършваше едната и къде започваше другата. Ако бяха на една страна, света щеше да коленичи в краката им. Както бе и сега, но именно този свят биваше заличаван заради буйния нрав на майката и още по-буйния на дъщерята.
О'Дейл слезе от колата си, последната хубава кола /поне до колкото му бе известно/ на този свят. Всички останали просто не ставаха. Бяха почти унищожени. Но не и Порше 918. Черната броня проблесна на светлината идваща от имението на Анна. Алекзандър оправи ризата, която бе облякъл преди малко и прокара ръка през колата си. Не знаеше защо, но някаква подсъзнателна част от него бе на мнение, че пред Аннастасия трябва да е официален. Сякаш нямаше да бъде одобрен, ако е небрежно облечен. Той взе сакото си от пасажерската седалка и тръгна към къщата, като мина покрай ангелите стоящи на вратата. Единия му кимна и се усмихна, а крилата които никога не прибираха на служба при Господарката си потрепнаха. Виждаше ръцете им, по чийто длани имаше изрисувани символи представляващи древния език. О'Дейл се подсмихна и поклати глава.
Той продължи да крачи бавно към стаята в която се усещаше присъствието на Аннастасия и спря пред нея като се заслуша в мислите й. Знаеше, че тя знае. Беше нормално. Все пак силата й и мощта й бяха изключително големи. И ако не беше цялата тази глупава война, то той би могъл да kаже че харесва и Анна и Евелин. По равно.
Докато Господ продължаваше да мисли, той отново тръгна, а съзнанието й сякаш се изпразни моментално, когато го усети. Той се подпря на вратата за момент и поклати глава.
-Знаеш ли.... Мнителна си. Очаквах че имаш малко повече вяра в мен. - Алекзандър се приближи до Аннастасия и сложи ръце на раменете й. Прокара пръсти под презрамките на бялата рокля и ги свали нежно, като ги остави да паднат по раменете й. Тя търсеше изгода в него, изгода която нямаше. Нито тя имаше изгода, нито Евелин. Слава Богу майка му. О'Дейл се наведе и докосна с устни кожата на врата й.

by **.Anna** Пон Сеп 08, 2014 10:48 am

Мнителна, мнителна колко да бе мнителна, знаеше какво прави той, знаеше усещаше го. Поклати леко глава, когато Алекзандър бавно остави презрамките на роклята й да паднат, а устните му докоснаха нежната й плът, докато в главата й всякаш всяка мнителност се изпари. Затвори за миг очи, а след това сякаш се осъзна, защо му даваше да проявява такова влияние над нея.
Не трябваше да бъде така, та къде се е чуло и видяло някой мъж, да има влиание над Господ? Човек? Да й влиае по този начин, не не трябваше да бъде така, някак си не й се искаше да го позволява.

-Така й не разбрах, Алекз какво правиш тук? Защо дойде? – може би се бе забавлявал достатъчно при Евълин, сега какво правеше тук? Явно двойната игра щеше да продължава, но защо трябваше всичко да става по този начин? Трябваше ли изобщо да бъде така, винаги се замисляше, да не кажем, че доста честичко го правеше, но нрава й, ядът и омразата към дъщеря й не и даваха мира и всичко се случваше точно заради това. Да така ставаше когато майка и дъщеря бяха толкова еднакви, злобата им една към друга беше разбираема, вече можеше да ни е ясно защо се мразеха толкова. Когато си приличаха, хората се мразеха е така беше и в техния случай...

-Интересно ми е какво си намислил, мразя това, че не мога да вникна в съзнанието ти. – сподели тя, някак си раздразнено, като се обърна към него гледайки в очите му, а раздразнението й си личеше сякаш от километри, тялото й потръпна леко, а тиха въздишка се процеди през устните й. Нещо в нея сякаш й пречеше да му се довери напълно, съмението беше по – силно от всичко в нея, а той сякаш се опитваше да замазва всичко със съблазнението си. Да замаже всичко, с чара си и неустоимата си визия. Да Анна не можеше да отрече, че всичко в него сякаш лъхаше на грях, грях на който не можеше да устоиш лесно, беше прекалено трудно, но поне за сега се опитваше да одържи фронта.

by **Алекзандър О'Дейл** Пон Сеп 08, 2014 11:23 am

Сякаш се връщаше назад във времето...
Точно това бе усещането на Алекзандър в момента. Все едно водеше едни и същи разговори с едни и същи хора. Въпросите на Евелин и Анна, бяха сходни. Дори може би еднакви "Какво правиш тук?" "Какво целиш?" Мнителността им, любопитството и останалото... Мислите им. Всичко бе еднакво. И двете се съмняваха еднакво в него, не искаха да се доверят на никой . Търсеха ли, търсеха. Дори ако бе отишъл смао при едната без задни помисли, то тя пак щеше да се съмнява. Просто защото бяха такива. Той се вгледа в очите й и забеляза нещо, може би блясък или нещо подобно. Нещо което бе видял и в очите на дъщеря й. Дори цвета им бе сходен. Устните, походката. Но имаше една разлика. Евелин ходеше и дебнеше като хищник, а Аннастасия.... Тя се правеше на малко котенце. Послушно и бяло, без нокти. До момента в който не се превърнеше в същинска тигрица. Добре, значи и в това нямаше разлика между тях. И двет ебяха хищници. А какъв беше той? Водеше се, че човекът е най-великият и изтънчен хищник на тази земя, но той не бе човек. Не бе демон, не бе ангел. Какво беше? Екзорсист? Не, не беше и само това. Беше всичко това в едно, във веите му течеше кръвта на Божествата и му даваше сила, която не бе сигурен, че ще успее да контролира. Сила която скоро, много скоро щеше да вземе контрол над него.
О'Дейл наклони глава на една страна и въздъхна. Той улови брадичката й между показалеца и палеца си и я насили да гледа право в очите му.
-Защо си такава Ан? Какво пак стана? Отсъствах няколко дни и сега си толкова.... Различна. Търсиш в мен вина, която няма логика. Аз съм екзорсист, мразя демоните и се старая да ги пращам в дома им, ако не успея да ги убия естествено...- той поклати глава, а в перфектното му лице се появиха бръчки, предизвикани от фалшивото разочарование. О'Дейл клекна пред Нея и прокара ръце под роклята й, улови прасците й и я дръпна близко към себе си.
-Защо създание като мен, да търси контакт с жената унищожаваща човечеството? Със злото? Обучен съм от самия Константин и знаеш неговата омраза към копелетата на Ада.... - говореше само лъжи. Само и единствено това изричаше от началото на войната. Нито повече, нито по-малко.
-Искаш достъп до съзнанието ми? Това ли те тревожи? Че не виждаш мислите ми? Ако е така, добре ще ти го предоставя.- и точно както бе направил само преди няколко дни, може би не повече от 86 часа, той отвори съзнанието си, по-точно съвсем леко открехна вратата му и пусна добре подбрани мисли да се откъснат от него.
-Е? Това ли искаше? Искаш ли да видиш къде бях през изминалите четири дни?- попита и се усмихна криво, а в съзнанието му излезе стар спомен, който не даваше нито дата нито час за срещата у с Ничи, дясната му ръка. Червенокоса екзорсистка с която бе прекарал дълго време обикаляйки районите търсейки оцелели.

Докато продължаваше да й показва подобни щуротий, ръцете му продължиха движението си нагоре по бедрата й, спряха точно на талията й и устните му докоснаха нейните.
-Все още ли не ми вярваш?-прошепна и сведе глав акъм гърдите й, като внимателно обсипваше нежната й кожа с целувки.

by Sponsored content

Future, Past every thing going in one place.

Future, Past every thing going in one place.

Re: Future, Past every thing going in one place.

Re: Future, Past every thing going in one place.

Re: Future, Past every thing going in one place.

Re: Future, Past every thing going in one place.