The asylum. Home for psychos

by **Grays** Съб Сеп 06, 2014 1:17 pm

„Безмълвна нощ, остави ме да спя далеч от тези спомени. Жертвите в името на човечеството се превръщат в грехове. И денят на възмездието наближава, а това признание отново отнема души”

-Грейс? Скъпа вечерята е тук.- Милан се обърна по посока на гласа и наклони глава на една страна докато жената в черна престилка се приближаваше с табла пълна с храна. Виждаше чаша с кръв- каквато винаги трябваше да пие, за да се върне отново в мръсните игрички на Дявола и сви устни.
-Недей да я пиеш.- чу друг глас и се обърна към малко момиченце застанало срещу нея. Сладка илюзия, на дете. Точно такива каквито обичаше да убива преди да влезе в това прокълнато от светилата заведение. Момиченцето се приближи до нея и сложи ръце на лицето й,а тя прокара език по устните си. Момиченцето се усмихна и от някъде извади нож. Острието проблесна на светлината идваща от лампата висяща от мръсния таван и мина точно по кожата на момичето. Преряза гърлото си сама, толкова дълбоко, че дори виждаше гръбнака й. Милан протегна ръце към детето и изведнъж то изчезна, а тя самата падна по лице на пода. Писъците започнаха малко по-късно, като имаше усещането, че по ръцете й лазят хиляди паяци и ларви.
-Грейс, Грейс. Успокой се!-чуваше виковете на сестрата и се обърна към нея. Очите й почерняха и лудостта, която бе притъпена од днешния ден изведнъж се отприщи. Момичето улови жената за косата и я дръпна към себе си. Тя изви главата й така че да й е удобно и захапа бузата на сестрата. Откъсна голямо парче кожа и го изплю на земята, преди да се пресегне към лъжицата с която се предполагаше, че ще изяде супата, която й бе донесена.
Милан огледа предмета и погледна към жената, чиято кръв изтичаше. Виждаше как се мъчи да избяга от Грейс с пълзене.
-Къде си мислиш че отиваш?- прошепна Милан и се усмихна,а по зъбите и устните й, по ялото й лице се стичаше кръв. –Аз тепърва започвам с теб.- те се пресегна и отново улови жената за косата, изви главата й назад и вкара лъжицата в едното й око,вадейки очната й ябълка. Зеленото око падна на земята подскачайки. Грейс чу детски смях и видя русото момиченце седнало на леглото й. По розовата й рокличка се стичаше кръв, гърлото й все още прерязано, но детето пляскаше с ръце и сочеше към окото.
-Пак, пак!- смееше се и пляскаше. Това накара и Грейс да се засмее. Тя отново се наведе над жертвата си и извади и другото й око.
-Какво по дяволите?!- чу от вратата и се надигна от тялото на сестрата. Черните й очи се впиха в доктора и тя се пресегна към чашата с демонска кръв. Изпи кръвта на един дъх и след това отново се обърна към доктора. Стисна чашата с всичка сила а парченцата стъкло останаха в ръката й, впиваха се в кожата й. Тя се усмихна с все така кървясало лице и погледна към мъжа.
-Бау.- прошепна и се телеортира. Изобщо не знаеше къде се е телепортирала. Просто се озова някъде, най-вероятно в двора на лудницата и се огледа. Все още покрита с кръв, докато очите й не попаднаха на лице. Лице което й бе толкова познато, че чак я заболя. Кафявите очи на момчето я наблюдаваха, а тя изпищя. Не искаше това да е поредната илюзия. Не можеше да е поредната илюзия.

by **.daniel.** Нед Сеп 07, 2014 11:10 am

Студ.
Страх.
Тъмнина.
Те бяха навсякъде.
Простираха се до най - малкото кътче в съзнанието на Даниел. Мракът го погълваше целия. Цялото му съзнание.
Студът извираше от празният му поглед, докато страхът обгръщаше съществото му заради илюзията която собственото му съзнание правеше в опит да се отърве от многобройните личности които се бяха населили у него, които излизаха на яве когато им скимнеше и предизвиквикваха хаос. Същински хаос равностоен на Ад. Положението бе станало трагично след като Даниел се бе оказал с тази ..да я наречем травма, тъй като един ангел не можеше да се разболее психически...нали? Но пък може би цялото това време на земята го бе накарало да се адаптира до толкова, че почти да се почувства човек и да допусне това "заболяване" до свбе си.

Борба за живот.
Борба за надмощие.
Точно тази картина се развиваше в съзнанието на ангелът. Всяка личност бе различна по себе си, но и всяка бе толкова свирепа и жадна за кръв. Всяка имаше вродено чувство за самосъхранение.

Кръв.
Тъмнина.
Викове.
Стенания причинени от болката.
А всъщност - нищо. Просто тъмна стая, с легло в края и Даниел - седнал на него, отворил очи които дори не можеше да напъне да мигнат, заради ужаса който се развиваше в тях. Той като че ли се отразяваше в очите му, виждаше се битката. Локвите кръв, останали от всички личности които бяха измрели.
И изведнъж - шок. Толкова силен и разтърсващ шок. Та той вдействителност бе разтърсил тялото му.
Започвайки лекичко, докато тялото на ангела не се стропули на пода и не започна да се мята из помещението.
-Даниел! Даниел! Успокой се. Не е истинско, няма насилие, всичко е в съзнанието ти. Това значи, че се отърваш. Даниел! Почти приключи, скоро ще си пак при ангелите. Само се успокой. Съвземи се. - думите на медицинската сестра, която го държеше под наблюдение като че ли го успокояваха. Караха го да се съсредоточи, да се върне в реалността. Но онези последни думи... Той не искаше да се връща там още, не беше готов да се доказва, че е в кондиция да се бие, не искаше да седи на "скамейката" като най - слабия играч, не нямаше да позволи да го върнат при Анна, щеше да се върне, но когато се оправеше и избиеше максимално демони, за да докаже че все още го бива и нямаше да бъде просто "резерва" която да се доказва.

Монро се изправи рязко, нормализирал се напълно като застана зад дребната блондинка и обви ръце около врата й затягайки захвата си.
- Нито дума на Анна, че се подобрявам или това ще е последното което някога си казала. Разбра ли ме? - Слабото създание кимна съвсем леко с глава доколкото й бе възможно и след това Монро отпусна захвата си и се телепортира в коридора. Явно силите му бяха на предела си.

- Трябваше да убиеш, курвата. Може да проговори. - Глас в главата му, ехтящ в съзнанието му. Непознат глас.
- Не може да си жив. Всички умряха, останах само аз.
- Кой мислиш ти помогна да оцелееш сред останалите?
- Щях да оцелея и без това.
- Всеки един можеше да заеме надмощие над тялото, всички те бяха отражения на душата ти, а всяка част от нея може да контролира тялото ти.
- Ами ти.
- Особено аз.
- К-какво? Защо? - Затишие. Не се чу нищо в съзнанието му. Нищо, нито дори шепот. Подсказка, отговор...нищо.

*

Даниел намери себе си на двора водещ разговора с него. С онова раздвоение, последното оцеляло, онова което очевидно му бе помогнало да запази и своя живот.
Но за пръв път от както бе на това място заряза тревогите и просто се остави за един кратък миг слънцето да погали кожата му. Остави се да види светлината която не бе виждал отдавна. Може би имаше месец, може би дори два от както не бе напускал онази мрачна стая.
Писък.
Оглушителен писък.
Успя да го изкара от транса на насладата която изпитваше в момента.
Погледа му автпматично стрелна към причинителят на безпонойството му и след като го видя, ченето му като че ли увисна.
Не беше възможно, нямаше как да е тя...
Монро се телепортира точно пред момичето хващайки я за рамете и разтърсвайки я, за да се успокои.
- Упокой се .. Грейс, успокой се за Бога. Всичко е наред. - Започна да я успокоява, като си нямаше и бегла представа защо бе реагирала така.

by **Grays** Нед Сеп 07, 2014 12:07 pm

"И лудите ще се изправят и ще кажат "Той е, той е нашият водач." и ще сочат в огледалото, а отражението на Сатаната ще се усмихне блажено."

Застанала като пълна лунатичка по средата на прекалено малката за личността й градина Милан не бе сигурна как да различи реалността от илюзията. Болната й същност бе жестоко огорчена от появата на това видение и тя не можеше да понесе болката. Болката от собственото си предателство, спрямо личността срещу нея.
Кафявите очи познали лицето й се бяха насочили сякаш право към черните бездни на създанието й и крещяха името й. Крещяха и отключваха болестта й повече от всякога. Усещайки ръцете на Даниел, ангела. Врага. По тялото си тя отново наддаде писък и направи нещо, което не би сторила иначе. Зашлеви го. Зашлеви го с всички сили, а ноктите й оставиха дълбока следа по бузата му. Тя продължаваше да пищи докато той я държеше,а ръцете й замахваха на посоки нанасяйки му удар след удар.
Не бе сигурна, дали това е илюзия, но когато усети че ръцете й започват да изтръпват от това, което удряше се отдръпна и побягна. Бягаше с всички сили, докато не се препъна в собствените си крака и не падна на земята. Пред очите й отново се появи малкото момиченце. Розовата рокля превърнала се в голямо алено петно бе полепнала по тялото на детето. Очите му почерняха, предизвиквайки и нейните да направят същото.
Момиченцето се усмихна и подаде нож на Грейс. Нож който със сигурност бе плод на въображението й.
-Убий го! Той е наш враг! - прошепна детето и остави ножа в ръката на Грейс. Малката русокоска докосна лицето на Милан и целуна челото й. Несъзнателно Грейс протегна ръце към нея, но единственото което улови бе въздуха. Сякаш ловеше пеперуди с голи ръце. Те бяха прекалено бързи, а тя прекалено бавна.
Милан се обърна към илюзията си, която все още бе там, прекалено реална. Прекалено дишаща и мърдаща. Тя погледна към него,а после към ножа, който реално не съществуваше и го хвърли към него викайки.
-Ти ме изостави!- не бе сигурна дали е така, спомените й бяха объркани. Не бяха реални. Действията й не бяха реални, защото след като го бе зашлевила Грейс бе продължила да го удря и да пищи без фактически да се е случило нещо друго. Защото цялото действие се развиваше в главата й.
Грейс Милан отново се свлече на земята и заплака.
-Ти ме остави, ти ме остави.- повтаряше се чувстваше като малко дете. Илюзията в която бе припознала най-близкият си приятел я бе наранила повече от колкото всяко оръжие, всяка болка и всяка случка изживени до сегашният й живот.

by **.daniel.** Нед Сеп 07, 2014 8:19 pm

Лудостта бе нещо което Даниел познаваше много добре, все пак тя му помагаше в битките, бе го пазила жива през цялата война.
Подхранваше го със сила, с адреналин. Налагаше му страх заради многобройните образи и гласове които бяха в главата му, а това усилваше чувството му за самосъхранение с десетки пъти.

Лудостта бе наука, която Монро разбираше напълно, тя бе неговата живото поддържаща система и въпреки това не бе виждал лудостта да нанесе толкова сериозни щети у съзнание на свръхестествено същество, особено демон. И макар ангелът да знаеше, че думите излизащи от устните на демона да бяха плод на лудостта погълнала съзнанието й , той се чувстваше виновен. Виновен за това, че в действителност я бе оставил. Неговата най - добра приятелка и я бе оставил, за да води войни срещу нейните хора, срещу нея и всички нейни близки. Беше застанал редом до разглезена принцеса, за да се бие за кауза изгубена във времето и превърнала се по - скоро в състезание от колкото в борба за нещо смислено.

Той я бе оставил, а можеше да заеме нейната страна, да го играе на предател, но как можеше да застане срещу собствените си хора? Как можеше да застане и срещу нея?
- Успокой се, бъди силен. Побърканата курва не ти ли е достатъчна?
- Млъкни. Млъкни. Не я наричай никога повече така!
- Или какво? Ще ме убиеш?
- С удоволствие!
- По - силен съм от тебе Даниел, мога да взема контрол над тялото ти и да те убия когато си поискам за това внимавай! - Поредният вътрешен монолог. Но този бе някак си различен.
Усещаше се борба. Промяна. Тялото набавяше отново силите си, усещаше се различно присъствие в същото тяло. Да - той бе взел контрол, бе излезнал на яве показвайки на Даниел, че имаше нужната сила, а самият него го бе скрил зад тъмна врата в подсъзнанието му.

- Успокой се за Бога. Това съм аз, истински съм! Вече съм тук! - Започна да крещи буквално в лицето на момичето, опитвайки се да я съвземе като извинителен подарък за Даниел. Но демонът не спираше да крещи, да мисли че всичко е илюзия и точно това подтикна ангелът да вдигне ръката си и да замахне с всичка сила сблъсквайки я с лицето й.
След това той грубо хвана китките й притискайки ги към земята.
- Виждаш ли какво ме караш да правя? Съвземи по дяволите. - Изкрещя като в гласът му прозираше гневът и раздразнението за които брюнетката бе допринесла.

by **Grays** Пон Сеп 08, 2014 7:18 am

Болката. Болката е физическо и психическо понятие. Тя е обширна и може да причини много последствия след себе си. Загуба на разума, загуба на семейството и пътя към личността. Загуба към всичко, което някога си познавал. Точно както става винаги с хората изпитали голяма болка. Те рядко се съвземат. Най-често се самоубиват или просто влизат в лудница като Грейс.
Влизат в лудница, а там не ги чака нищо друго освен още болка, видения, писъци, лекарства. Или срещи с хора от миналото им, в което не са убедени че наистина си спомнят.
Защото Милан не бе убедена, че наистина си спомня. Тя знаеше че познава това лице, тези очи и устни. Спомняше си глас аму, но от къде? Той част от миналото й ли беше? Част от подсъзнателните й проблеми или просто се бе нахвърлила на човек живеещ тук, точно като нея.
Милан усети шамара и той я накара да спре да вика, предизвика солени сълзи да потекат от очите й и след това да замре под натиска на мъжкото тяло. Нямаше някакви подбуди в нея. Поне, нямаше нещо сериозно. Просто стоеше и се оглеждаше като малко дете, докато грубите мъжки ръце стискаха китките й. Усещаше пулсираща болка в главата и лицето си. Болка, която изчезна след момент и остави черната бездна да нахлуе отново в главата й. Черните й очи се впиха в неговите и човека който познаваше се превърна в един непознат. Или поне тя така мислеше. Тя оголи зъби и тих звук, подобен на ръмжене се откъсна от гърдите й преди да преобърне телата им. Тя застана отгоре му и наклони глава на една страна. Присви очите си и хвана гърлото му, впи ноктите си в кожата му и с наведе над лицето му. Грейс се усмихна. Тя докосна нос до неговия и след това направи нещо.. Може би повече от ненормално. Прокара език от началото на брадичката му до върха на носа му и измърка.
-Ангел.- прошепна и стана. Кракът й се осова на гърлото му, като натисна с всичка сила и вдигайки гордо глава отново се телепортира, този път над главата му, сложи ръце на главата му, точно както онзи ангел бе направил с нея и се наведе над него. Черните й очи, бавно започнаха да се прибират, докато черното остана само в зениците й, а прекрасnите сини ириси излязоха на яве.
-Дошъл си да ме убиеш ли?-попита сурово и притисна пръсти до слепоочието му.

by **.daniel.** Вто Сеп 09, 2014 3:20 pm

Колко ли бе объркано през целият си живот да се съобразяваш с някой, да се влияеш от някой, живптът ти да зависеше от грешките на някой. Даниел можеше да ви поясни това и дори не точно Даниел, а неговото раздвоение - той нямаше име, все още не и наричаше себе си просто с фамилията на Даниел - Монро - така се представяше пред другите. И той бе жив пример за това колко объркано можеше да бъде това, защото Монро се влияеше от чувствата на Даниел, влияеше се от мнението му, но въпреки това не би го допуснал отново да излезе на яве. Съзнанието му бе прекалено наранено и щеше да отнеме прекалено много време докато лудостта премине и истинският Даниел можеше да излезе отново на яве.

- Всъщност бих искал да те убия, виж така ще си вдигна точките при Анна, но си била добра приятелка на Даниел и копелето по - скоро би ни самоубило преди да ми разреша да те убия. - Думите му нямаха смисъл, поне не и за онези които не знаеха за състоянието му, а такива почти нямаше, тъмнокосата Всевисша бе направила всичко възможно ангелите, които бяха тук да останат скрити, все пак какво биха ди помислили опонентите й ако видят че армията й психясва!?

- Дори не знам защо му пука за тебе, та ти си чернооко извращение. - Брюнетът сбърчи носа си и разтресе леко тялото си като знак на погнуса. До някъде реална , до някъде не чак толкова.

Той напрегна мускулчетата в тялото си. Даниел можеше и да няма сили, заради изтощеното си съзнание, но Монро ги възвръщаше с изключителна скорост.
Той затвори очите си, концентрира се изключвайки всеки звук и всяко действие на демона и се дематериализира. За няма и една секунда ангелът бе застанал зад създанието на Луцифер и бе увил ръцете си около врата й затягайки захвата.
- Само не си позволявай своеволия само защото не мога да те убия, винаги някой друг може да свърши тази работа. - Той отпусна захвата си избутвайки тялото й напред, така че да се строполи на земята.
Изправи се, протягайки ръцете си.
- И така какво правите за забавление тук? Хайде де все трябва да има някой който да убием? - започна той с жизнерадостен глас, все едно бе съвсем друга личност, но за жалост бе все същото копеле, което все още бе в добро настроение, все още бе нормален. Прекалено нормален, престорено нормален, а това не вещаеше нищо добро.

by **Grays** Пон Сеп 15, 2014 3:49 pm

Изтощение, самота и пустота... Нямаше нищо друго в нея, когато той й говореше и притискаше тялото й под своето. Тя нямаше желание да се бори. Бе напълно побъркана и склонна да си прегризе вените, за да умре пред това... Това да бъде отново притисната под ангел, от ангел. Да бъде отново наранена от тях. Какво повече можеха да й причинат? Отнеха й всичко, нищо не й бе останало. Нищо. Той говореше, а тя просто стоеше безмълвана. Черните й очи отново се върнаха в нормалния си вид, само заниците йс тояха черни,а с ините ириси потрепваха от болката след всяка една дума която той изричаше.
Грейс падна на земята бутната от него и първото което „черноокото извращение” стори бе да увие ръце около тялото си и да започне да се клати. Ангела продължаваше да говори, но тя не възприемаше. Мина минута, две, три. Чак тогава осъзна.
-Това е лудница, не цирк. Ако искаш забавление отиваш при тежките случай в мазето.- какво й ставаше? Водеше разговор с него? Защо? Какво се бе променило за няколко секунди? Ааа, да.... Малкото русокоско момиченце бе изчезнало и зловещата му усмивка не стоеше пред лицето на Грейс. Вместо това на негово място се бе появила, възрастна жена с побелели дълги коси и слабо, изпито лице. Жената стоеше до онзи, когото някога Грейс смяташе за приятел и го сочеше. Грейс не осъзнаваше смисъла на соченето, нито на възрастната жена. Съзнанието й често си правеше каквото иска, но тя просто си стоеше и не мърдаше. Погледа на жената бе празен и напомняше на Грейс, за отминали години. Толкова далечни, че избелели на страниците на съзнанието й. Тя въздъхна и стана от земята, а черната й коса се разпиля по гърба й.
-Но мен може и да ме търсят за убийство по особено жесток начин.- каза тя смеейки се и скръсти ръце пред гърдите си.
-Така че ако искаш отиди без мен. Килия 760 е интересен случай. Жената удря главата си в стената и пише с кръвта си по вратата. Пише някакви безсмислици. – Грейс говореше пълни глупости. Опитваше се някак си да привлече вниманието или бещо подобно. Някакъв опит за разговор с някой. Без дори да осъзнава какво прави. Какво иска. Какво става. Все едно сънуваше, бе будна или не? Дали не бе мъртва.... Какво ставаше с нея? Объркваше се. Жената продължаваше да сочи към Даниел, а Грейс наклони глава на една страна.
-Не знам какво говоря...- прошепна и погледна Даниел с напълно чисто съзнание за един момент..... Дали Даниел също бе луд? Какво ли бе станало? И дали преди минути не говореше за себе си в трето лице?

by Sponsored content

The asylum. Home for psychos

The asylum. Home for psychos

Re: The asylum. Home for psychos

Re: The asylum. Home for psychos

Re: The asylum. Home for psychos

Re: The asylum. Home for psychos

Re: The asylum. Home for psychos

Re: The asylum. Home for psychos

Re: The asylum. Home for psychos

Re: The asylum. Home for psychos