гората

Бягството от дома може би беше най-умното решение на Ничи от ... от както се помни. За пръв път се чувстваше свободна. Нямаше я онази тъпа болка в главата след поредното и изключване. Дори не разбира се защо я спираха когато приеме енергията на противника. Знаеше, че това я изкушава, че тя е едва ли не склонна към греховете на смъртните. Та тя беше дъщерята на един от първите паднали. Ангела, който дари човечеството със способността да използват магия и чародейство, да контролират и замаскират себе си, а тя носеше в себе си най-първичните форми на тази сила. Вселяването, контрол на сенките и материализиране. Сили, който майка и наричаше проклятие.
Сега тя се разхождаше из гората и се радваше на живота. Вдишваше свободно чистия въздух на гората за момент далеч от войната. Проклетата война, която я докара почти до лудост. Още си спомняше първия ден на бойното поле. Беше едва на осем годинки, а майка и реши, че е готова, заради видните заложби със саите. Но това сега беше зад гърба и.
Най-накрая реши да спре и да погледа мястото, на което се намираше по-обстойно. Беше красива гора, листата – пожълтели, а някои дори паднали на земята. Красива гледка. Направо спираше дъха.
Както се беше отпуснала изведнъж тя чу някой близо до нея и инстинктивно застана в бойна позиция, а камбанките на гривната и зазвъняха.

Спокойно.
Беше тихо и красиво, мястото, на което се намирах. Гората можеше да е наистина красива, а за тези, които дори не подозираха какво се случва, тя можеше и да е измамна. Защото с нищо не подсказваше за водещата се война. С нищо не загатваше за водещите се битки и кръвопролития там, отвън. Тук беше като друг свят. Буквално.
И именно поради тази причина бях решил да потичам, приемайки формата си на пантера. Очите ми искряха в жълто, докато безшумно стъпвах по земята, лапите ми едва докосващи пръстта. И след задоволително време на лудуване и тичане, накрая приех човешка форма. Очите ми сканираха дърветата за евентуална опасност, а след като определиха, че наоколо няма никой, се отпуснаха, както и останалата част на тялото ми. Закрачих тромаво из гората, стъпките ми този път отеквайки из клоните и високите дървета. Честно казано ми харесваше да съм сам - не исках да бъда въвличан във война, която нямаше нищо общо с мен, особено след като бях преживял предостатъчно и не исках повече да виждам картини с насилие, които си бяха грозни, но с които бях свикнал, за съжаление.
Крачейки замислено, изведнъж вдигнах глава, забелязвайки пред себе си някой. Огнената й коса ясно се различаваше, дори и отдалеч, а аз не стоях на особено далечно разстояние. И виждайки как тя зае бойна позиция, моментално готова за атака, пристъпих крачка назад и казах студено
-Ако планираш да ми скочиш всеки момент, се махам оттук.

/Благодаря ти боже, че има някой, който пише в 1 лице, далеч по-лесно е :д /


Гледах фигурата пред себе си, а ръцете ми бавно, но доста не сигурно се спуснаха до тялото ми. Камбанките зазвъняха за пореден път, за да ми напомнят, че все още съм в реалността. Очите ми обаче бяха предпазливи и изучаващи. Незнайно защо когато той проговори бузите ми приеха цвета на косата ми. Усещах го. Топлина, която обви лицето ми. Сигурно защото досега не бях говорила с никой друг освен с майка и татко. Не че те бяха в особено добри отношения, но поне той ме посещаваше.
-Аз ... съжалявам.
Защо казах това? Не се извинявах на никой досега. А мога да кажа, че има защо. Не бях точно пример за подражание, но не можех да накарам собственото си тяло да ме слуша.
Пристъпих една крачка напред и го огледах. Не можех да разбера от коя раса е. Беше странно. Не бях ли срещала като него досега?
-Не исках да ви стресна. - опитах се да продължа, но гласа ми както винаги звучеше тих, почти беззвучен и чак сега ме удари като мокър парцал. По-това време се събуждах в стаята си, затова бях толкова плаха.
Погледнах още веднъж момчето пред себе си и едно беше сигурно. По-възрастен от мен. Да, това беше сигурно.

Повдигнах вежди, виждайки как бузите й поруменяха. Добре... Какво ставаше тук? Момичето първо щеше да ме напада, а после изведнъж ставаше срамежлива? Що за същество беше тя?
Едно беше сигурно обаче - ако искаше да се бием, нямаше да стане. Не исках да участвам в тази така наречена война. Не исках нищо от това - а само и единствено да ме оставят на спокойствие.
Накланяйки съвсем леко глава на една страна, видях как тя ме огледа. Факта, че се извини .. беше малко изненадващ за мен. Повдигайки рамене, накрая казах
-Няма нищо. Докато не ме атакуваш, всичко е окей.
Защо си правех труда да я успокоявам? Бях самотник, затворена и изолирана личност, която не се интересуваше особено от другите. Наблюдавайки червенокоската насреща си обаче, се запитах на коя раса принадлежеше. Не беше човек, не и с това й излъчване, бях убеден в това. Но познанията ми свършваха дотам и аз не можех да кажа нищо повече за нея. Незнайно защо обаче ми мина мисълта, че тя би била по-опасна за себе си, отколкото за другите. Какво ли у нея ме беше оставило с това впечатление?
Присвивайки очи, докато я наблюдавах, преценявайки дали в крайна сметка тя няма да ме нападне, пристъпих към едно от дърветата и се облегнах на него с ръце в джобовете. За момента ми служеще като опора, докато приех небрежната поза, но в случай, че тя атакуваше, дървото беше предназначено бързо да ми послужи и за прикритие. Не спирайки да я наблюдавам, накрая изказах мислите си на глас
-И така .. какво си ти?
Добрее, Сет - може би не си от най-учтивите в случая, а? Е, не беше като да бях свикнал с подобни ситуации, но и не ми беше навик да премълчавам въпросите си. А и дали ще си учтив с другите или не .. каква беше разликата?


/Хах, ами не знаех, че има чак такова значение, ама окей .. радвам се, че одобряваш ;р/

Момчето ми се стори наистина симпатично, но имаше нещо особено в него. Сякаш се предпазваше. И това трябваше да ме учуди. Всеки, който си цени живота ще прави същото като него. Да не казваме, че ще побегне ако разбере какво съм. И незнайно защо за пръв път през живота ми тази мисъл до известна степен ме накара да се притесня от реакцията на някой чужд.
-И така .. какво си ти?
Погледнах го право в очите и леко потрепнах от този въпрос. Докато преценявах каква ще е следващата му реакция тъмно зелените ми очи не смееха да се мръднат от неговите. "Ще избяга." Подсказваше съзнанието ми. Онази малка сила, която стоеше заредена в мен, силата, която взех от убитите.
След може би секунди, но за мен си бяха часове въздъхнах и сведох поглед. Клекнах към земята и извадих от ботушите си два кинжала. Продължих нагоре към бедрата си, където под роклята бях скрила саите. Докато стигна до горе в ръцете си държах цял арсенал от различни по-големина и вид оръжия.
-Нефилим. - направо натъртих на думата и хвърлих всички оръжия на земята. Бях свикнала с тях, те бяха част от мен. Имах ги вече 12 години и неволно ги бях взела със себе си. Но това поне не ме притесняваше. Пристъпих крачка към него и видях как леко мускулите му се напрягат. Нормален рефлекс. Усмихнах се и спрях на място, а арсенала, който бях помъкнала изчезна. Все пак бяха създаде от моята енергия.
-Екзорсист ако така е по-лесно. Дезертьор за собствения ми дом. Просто ми писна от войната. Тя ни докарва до лудостта.
При тези думи докоснах гърдите си. Болката още беше там, макар и тъпа. Болката на милион пъти пробождания. Но все пак се усмихнах.
-Аз съм Ничи, ако ще бягаш давай.

И сега изведнъж тя наизвади арсенал от оръжия, кое от кое по-разнообразни. Някои дори си бяха учудващи, но дори и при гледката от тях, не реагирах по какъвто и да било начин. Какво сега, предполагаше се, че ме е уплашила ли? Е, не позна. Факта, че нямах желание да влизам в битка, не значеше, че ме е страх. Дори напротив - тя надали можеше така лесно да ме изненада, след като бях виждал немалко в миналото си, но не се издадох.
Скръствайки ръце на гърдите си, я наблюдавах мълчаливо. Бях напълно спокоен, като накрая просто наклоних леко глава на една страна, наблюдавайки я с присвити очи, напрегвайки тялото си съвсем леко, просто в случай, че тя все пак атакуваше. Нещо, което очевидно и тя забеляза, но не обърнах внимание на това. В момента по-скоро обмислях факта, че е екзорсист - водеше се, че расата им е доста силна и те притежаваха впечатляващи способности. Бях чувал за немалко същества, които се бояха от тях; може би затова тя сега очакваше да избягам? Изсумтях след последните й думи и като повдигнах вежди, отново, заговорих напълно спокойно
-Е, Ничи, аз съм Сет.
Може би тя не беше очаквала просто да се представя, докато я наблюдавам съвсем небрежно, но продължих да й доказвам, че греши като си мисли, че ще хукна през глава да избягам от нея. Ха. Момичето може и да беше мощно и опитно в битките, но май беше глупаво.
-Не си мисли, че ще избягам. Не ме познаваш. Не съм страхливец.
Констатирайки напълно спокойно, но твърдо очевидното, я изгледах съвсем спокойно с присвити очи и се наместих по-удобно, все така облегнат на дървото.

Знаете ли какво е чувството камък да ви падне от душата? Чисто, неподправено, удовлетворяващо, прекрасно успокоение. Само това можеше да го опише. Точно това изпитах и когато той не побягна. Не че нещо, но повечето бягаха от такива като мен. Може би факта, че имаше възрастова граница за това, на колко да ни хвърлят във войната ме спасяваше. Е друг е въпроса, че за майка ми тя беше просто глупава грешка. Защо да чакаме до 18 години, когато можем да обучим децата си да станат серийни убийци на 10. Психопати ще станат, да, но поне ще са полезни.
-Сет? - килнах глава на една страна и направих още една крачка към него. Той ми каза името си. Някак си лицето ми грейна и се усмихнах чисто приятелски. - Чудесно име.
Но следващото, което каза малко ме притесни. Точно така не го познавах, но едно беше сигурно. Не беше от моя вид. Те излъчваха една гадна аура и миришеха на смърт. А той не беше такъв. Може би затова бях спокойна около него, защото не беше изчадие като мен.
-Не те мисля за страхливец, дори напротив. - спрях, за да преценя думите си и после продължих. - По-скоро си достатъчно луд, за да разговаряш чудовище като мен. Разбираш ли. Всеки, който срещнах се страхува от това, което мога да му направя и затова не очаквах изобщо да водим този разговор сега.
Застанах пред него и сложих ръцете си зад гърба.
-А ти какво си Сет?