Ничи / Nichi

Не мога да кажа име, понеже е някакъв модел на Hordulf и да.

Ничи
21
Екзорсист

-Къде съм? - чу се слаб, почти беззвучен глас. - КЪДЕ СЪМ?
Този път беше по-силен. В една малка стая стоеше момиче и гледаше единственото си забавление от сигурно дни. Беше малка мъждукаща светлина. Спомняше си добре. Спомняше си битката. Спомняше си, че я бяха викнали твърде млада в нея. Та тя беше едва дете, когато я накараха да убива за уж доброто на човечеството. Спомняше си собствената и майка, която е хвърли на бойното поле и защо? Защото имала силите да помогне.
Ничи се повдигна и погледна към вратата, която беше вечно затворена. Не проумяваше защо собствената и майка я държеше на такова място. Мазето. Беше извикала дори да го осветят. Не предполагаше, че собственото и дете ще вземе да поиска да избяга, а кой не би искал. Да си затворник на собствените си родители.
Чак сега започна да си спомня. Инстинктивно докосна главата си от лявата страна, за да проумее, че кърви. Погледна алената кръв по белите си, почти прозрачни пръсти и се усмихна. Точно така. Беше на бойното поле и започна да се държи странно. Толкова странно, че граничеше до лудост. Всъщност си беше точно това. Откачи от всичко това. Беше едва на 20, а всеки ден, всеки божи ден едно и също. Ако можеше да е по-точна. ВСЕКИ ДЕН БЕШЕ ПО-УЖАСЕН ОТ СЛЕДВАЩИЯ.
Ничи се приближи до вратата и сложи ръката си на нея. Затвори очи и се опита да си спомни още малко. Още съвсем малко.

.. Битката продължаваше. Беше поредния път когато поредното създание я промушваше през гръдния кош, но нищо не ставаше. Само болката. Тази ужасна болка не можеше да я търпи. Не искаше. Не искаше това да и се случва. Защо да помага след като единственото, което става е да я пробождат. Мразеше силите си. Мразеше всичко, което умееше. И тогава се изключи. Отчаянието я завзе. Всичко ставаше тихо, спокойно и някак си приятно. Имаше само тъмнина.
Тялото отстрани обаче не беше толкова спокойно. Когато се изключваше се появяваше нещо ново. Нещо различно. Майка и го забелязваше. Сякаш силата и я завладяваше и тя ставаше по-различна, по-неконтролируема. Точно убиеца, от който всички се нуждаеха.
Тялото на Ничи само се движеше, докато момичето беше напълно спокойно и защитено вътре. Дали е шизофрения, не. Просто изключване. Тогава жената не издържа и с всичка сила я удари в главата, за да спре. Затвори я в стаята, която беше приготвила, когато забеляза първите наченки на нещо по-силно. А именно отчаянието и. То беше извора на всички сили на Ничи. ...

Ничи погледна вратата и само въздъхна. Изписа нещо на нея със собствената си кръв и след секунда вратата сама се отвори. Момичето бавно излезе и отиде при майка си.
-Пак ли? - жената само кимна и се усмихна. Ничи обаче не и даде нищо. Отиде до мивката и изми кръвта. Раната отдавна беше зараснала. Погледна се в огледалото и за секунди то се счупи.
Момичето се върна при майка си и скръсти ръце под гърдите си. Погледна я доста свирепо.
-Ако пак ме удариш ще те хвърля на вампирите. Не ме интересува, че си ми майка. Какво като си ме родила. Не ме интересува нищо относно теб. И още нещо. Махам се. Писна ми.
Майката пребледня, но не можеше да стане. Нещо я спираше. Ничи отиде в стаята си и си събра багажа. Не и отне много. Имаше малко неща, защо са и повече. Накрая се върна при майката си и я погледна.
-Ничи, скъпа, помисли. Ако продължи това ще свършиш в някоя лудница.
-Нека, поне там няма да ме удрят до несвяст.
-Правя го за теб. Когато емоциите ти надделеят ставаш ...
-Различна. Особена. Опасна. Нали това искате. Убиец. Ти го създаде, браво майко.
-Ничи недей така. Знаеш, че без нужните хора ще се побъркаш.
-Не ме интересува. - знаеше много добре за какво говореше майка и. Всеки убит от нейната ръка оставаше следа с нея. Малка нищожна енергия, но когато убитите са повече от един какво ставаше. Ничи се превръщаше бавно в заряд и това не и пречеше.
Накрая момичето просто излезе от къщата и тръгна към друго, непознато място. Искаше просто да избяга. Да се махне от това място и да бяга докато краката и държат.