For darkness restores what light cannot repair -seth.

-Have you always been that cold hearted?

-No, I’ve always been that cold. I don’t have a heart.


Момичето се обърна, тръгвайки си. След като чу щракването на вратата след нея, Сет се изтегна в леглото като котка, доволен. Мисълта го накара да се подсмихне, тъй като той беше именно това. Чаршафите бяха единственото нещо, покриващо тялото му, при това само до кръста, но не това беше важно в момента. Сет се отпусна в леглото, като затвори очи, но вместо сън, умът му потъна в спомени.


-Хайде, ставай, момче! Изправи се, жалък червей такъв!

Поредният удар беше нанесен върху гърба му, карайки през тялото му да преминат конвулсиите на болката. Сет се сгърчи, но това не трая дълго. С усилия на волята си той се изправи неуверено, краката му треперещи и нестабилни. Чичо му никога не беше мил към него, но това беше едно от най-лошите му пребивания досега, защото го беше ядосал. А като сирак, това беше единствената му роднина. Чичо му беше богат и колкото беше заможен, толкова беше и жесток. Само че Сет вече беше свикнал да го продават, бият и използват по всякакви начини. Не му се случваше често да разочарова клиент в леглото, но когато това станеше, както сега, чичо му губеше пари, а това означаваше жестоко наказание за Сет, който трябваше да изкарва парите за всяко свое ястие чрез този вид „работа”. И знаеше, че никой няма да му помогне – сред група от шейпшифтъри, при това пантери като него, никой не го интересуваше какво ще се случи със Сет. Все пак, колкото те бяха различни от обикновения човек като шейпшифтъри, толкова и Сет беше различен от останалите в групата им – не само защото не можеше да контролира някой от елементите като останалите, но и защото очите му светеха в яркосиньо, когато беше в животинската си форма. А откакто родителите му бяха убити и той попадна под опеката на чичо си, който успя да го пречупи, цвета им се смени на ярко жълто. И сякаш това не беше достатъчно, ами и заекванията от негова страна, когато говореше, караха другите да странят от него и понякога предизвикваха дори незаслужени удари, които момчето се беше научило да игнорира мълчаливо. Всъщност, той почти не говореше – нито на чичо си, освен ако не го принудеше, нито на който и да било друг. И без това всички го наричаха слаб, жалък и луд. Е, за последното може би бяха прави, но Сет не беше слаб – просто никой не знаеше, че вместо обикновените за вида му способности, той беше развил телепатия, способността да прикрива/замаскира миризмата си в животинска форма, както и щит срещу техните дарби. С телепатията също така идваше и контрола над съзнанието, което Сет все още не беше овладял напълно, но тренираше с целта именно да се измъкне. А чрез чистата сила на волята си, момчето беше започнало да проявява и малки признаци на телекинеза, но тепърва му предстоеше да поработи върху това. За разлика от другите, които биваха родени с дарбите си, неговите явно се проявяваха постепенно и той трябваше да ги тренира усилено, преди да може да ги ползва – нещо също толкова нестандартно, което не присъстваше при другите от вида му.

Приемайки животинската си форма на черна пантера, очите на Сет светеха в яркожълто, когато насочи погледа си към работещите за чичо му охранители, пазещи го ден и нощ. Заставяйки ги да „заспят”, те се свлекоха в безсъзнание на пода, запазващи човешката си форма. Още нещо, по което Сет да се различава – когато той спеше, винаги приемаше животинската си форма, нещо, над което момчето нямаше контрол, но за което чичо му го биеше често. Не, че това си беше нещо ново, де – чичо му го биеше за абсолютно всичко.

Стъпвайки безшумно с лапи измежду налягалите по пода тела, Сет се измъкна незабелязано, докато всички останали спяха и тъй като имаше план, който за щастие проработи, успя да избяга.

Одобрен си, добре дошъл.