alexander flemming.

alexander flemming; human; 26; max irons;

Какво странно чувство беше, толкова необяснимо и толкова силно, че не можеше да се опише. Сърцето кървеше, но продължаваше да обича. Беше пристрастено към нейната любов. Седмица след седмица, ден след ден. Винаги нещо липсваше, винаги щастието не беше пълно, винаги липсваше тя. И тъкмо когато картината беше пълна, когато лицето й се озовеше върху някоя снимка, тя изчезваше, сякаш никога не е била там. Губеха се и се намираха, това беше тяхното проклятие. Винаги разделени, но винаги тичащи един към друг. Докато не се разбиеха в стената от миналото и не се превърнеха в купчина сива пепел, опожарени от болката.
И сега думите, които изричаше, бяха ножове с две остриета, които бавно и мъчително го разкъсваха. Безпощадно, дяволски бавно, че чак го побъркваха. Ядосваше се не на нея, на съдбата по-скоро. Защо тя беше позволила всичко това да им се случи? Защо ги бе обрекла на това мъчение?
Александър се отдръпна от нея рязко, озова се в другия край на стаята и отмести погледа си. Беше прекалено жестоко да я гледа в очите, знаеше, че пак щеше да омекне, да се остави в ръцете й и да спре да се съпротивлява. Плъзна нервно пръсти през косата си, преглътна буцата, заседнала в гърлото му и въздъхна тежко.
- Не бях щастлив с нея, Мел. Точно там е проблемът. Винаги нещо липсваше, никога не се почувствах цял. Изгубих себе си, докато търсех теб.
Последните му думи бяха по-скоро викове, които кънтяха из тясното помещение и атакуваха и двама им. Флеминг заряза страховете си, направи няколко крачки и се озова пред нея. Дългите му пръсти се плъзнаха по лицето й, закачиха един непокорен кичур зад ухото й и наклони глава, впил синия си поглед в нейния.
- Аз... не допускам хората до себе си, знаеш го. Правя всичко възможно, за да ги накарам да си тръгнат и често се получава. Но теб те допуснах, Мелиса. Показах ти всяка частица от себе си и сега... сега сякаш съм ограбен.
Русокосият мъж усети силна болка в гърдите си, може би беше разбитото му сърце, което някак си все още продължаваше да пее тъжната си песен, запазило частичка надежда, че някой ден ще бъде излекувано. Алек беше разголил душата си пред нея, не се преструваше, не лъжеше, просто беше такъв, какъвто е наистина. И му харесваше какъв беше с нея. Тя държеше неговата човечност, тя беше причината още да чувства нещо.
- Просто съм изморен всички да ме лъжат, Мелиса. Вярвах, че ти никога няма да го направиш, но сгреших. Предаде ме. Единствения човек, на който някога съм вярвал истински, ме предаде. Това е моята зараза. Аз просто продължавам да искам да ти вярвам, но как бих могъл, когато всеки път ти ми даваш причина да се съмнявам?
Беше бесен, крещеше като обезумял и не му пукаше дали някой слуша или не. Беше време всички карти да бъдат оставени на масата и заровете да бъдат хвърлени. Странно, винаги си бе падал по хазарта, но точно сега не се чувстваше сякаш може да победи. Той отново се приближи с вампирска скорост, притисна я силно в стената, пращайки по дяволите милото отношение и стовари гневния си юмрук в страни от лицето й. Стисна силно зъби и тихо изръмжа.

Одобрен. Добре дошъл